Нали?
December 4th, 2008 — 4 мнения »Не е нужно да си бърз и непременно да “хванеш” някоя. Понякога, когато искаш да хванеш нещо, просто трябва да забавиш малко. Да бъдеш търпелив и може би то ще дойде само при теб. Но пък, ако е нещо наистина важно за теб, то няма да дойде само. Просто трябва да отидеш и да си го вземеш.
#1
November 18th, 2008 — 4 мнения »Всички умираме, някой ден, някъде, по някакъв начин. Но преди да умрем, всички ние търсим едно нещо. Търсим го по много различни начини, дори когато не вярваме или не искаме да повярваме в него. Нещо, което може да излекува моментално всяка рана. В случаят мединицаната не може да помогне, като излекува кървящото ви сърце или пък изгубената любов. Едно нещо, което може да излекува вечната ви тъга… Едно нещо, което може да ни спаси от “краят”. Но то не идва, когато поискаме, а идва когато го дадем. Може да е най-простата дума или действие, но може да ни подейства като океан от щастие. Може да ти покаже неща, което до сега не си видял, може да ти каже неща, които не си чул… Около нас е, през цялото време, но не можем нито да го чуем, нито да го видим. Това нещо иска да ни покаже всичко, което никога не сме имали и всичко, от което сме имали нужда. То дава усмивка на самотните и е лекарство за хората с разбити сърца. Показва ни слънчевата слетлина на живота и е важно, защото - може да изрече хиляди думи, само с една. Няма нещо като него, нищо не може да го замести, защото ни показва всичко, което сме пропуснали до сега… Някои го намират много лесно, други го търсят цял живот и не успяват. Някои го раздават толкова лесно, други нямат тази възможност. Това е едно истинско чувство, което ни държи “будни”. Нещо, което ни вдига на крака и не ни позволява да “паднем”, точно в този момент, когато го има. Понякога си мислим, че всичко е лъжа. Вярваме, че то вече не е там и няма да ни сполети отново. Но истината е някъде там, просто трябва да се научим и да пуснем това нещо вътре в нас, и да го запазим там. Да покажем на другите, че то е там и да им помогнем да го открият. Да запомним, че нищо не е по-добро. Нищо не може да го замести. Ако го отхвърлим или пренебрегнем то пак ще се опита да се появи в нас, и ще успее. Никога не е късно да го пуснем вътре в нас. Когато не го искаме, ние влизаме в “тъмнината”, а когато се научим и успеем да го запазим, то отново ни показва “светлината”. дай ми още »
Feel the sadness in the melody…
November 3rd, 2008 — 1 мнение »Беше поредният слънчев ден от така нареченото циганско лято, когато той се събуди. Беше сънувал поредния глуповат сън за това как успешно обира банка и след това с парите си купува завод за семки, когато изведнъж една мисъл преряза спомена за сънят му. Беше спомена за онзи ден, когато всичко беше различно, по-добро и по-хубаво. Спомни си как тогава прегръдките не бяха просто приятелски, как разговорите не бяха просто за изливане на душата, а и за още нещо. Спомни си как докосванията на ръцете с нейните, не бяха просто за поредното “дай 5 точки, щото сме готини”, спомни си как тя го гледаше - право в очите и не казваше нищо. Спомни си почти всичко от онази приятна вечер и се усмихваще всеки път, когато си припомняше по още нещо, и още нещо. Той май се влюби. Не вярваше, че отново може да се влюби след толкова кратко време, но явно се получи. И понеже беше от по-старомодните типажи хора - реши първо да помисли какво може да последва. Не искаше да се втурва направо “през просото” както биха направили повечето хора. Може би, защото вече искаше да започне нещо ново - на чисто, което в същото време да бъде до колкото се може приятно и сериозно. На кратко за нея - красива, много добричка, тихичка и винаги се усмихва. Въпреки, че беше от “(по-)новото поколение това не и пречеше да се държи на място, когато трябва. Когато той говореше за нея очите му сякаш светеха. Разказваше преживяните случки с вълнение, до почти най-малката подробност. Но защо трябваше да се влюби точно в нея, точно когато искаше да започне нещо ново с нейна приятелка, която очевидно също имаше намерения за нещо с него. Дилемата беше огромна. И понеже той беше от “добрите” не искаше да прецака нито едната, нито другата. Някой хора биха се “подвели” по това, което им диктува сърцето. Но в такава ситуация сърцето не беше най-важното, защото съществува приятелство, защото съществува разбиране, защото и двете изглеждаха еднакво добрички, разбрани и радостни, когато просто си говореха с него. А той не искаше да вижда тъга в очите на нито една от двете. Защото е гадно да мислиш само за себе си. Още повече, когато някой друг мисли за теб така. И да, колкото и да мислеше той знаеше, че няма да измисли нищо. В такива ситуации се действа, но нещата не са толкова прости колкото изглеждат. Но шансът е на негова страна и той знаеше, че все някак ще се справи… :)